четвъртък, 12 март 2009 г.

Задължения на националния съд по прилагане на общностното право

1. В своята практика СЕО категорично утвърждава правилото, че националните съдилища имат задължението да гарантират зачитането на общностното право в рамките на отнесените до тях случаи и на делата, свързани с общностното право, по които се произнасят. СЕО многократно посочва, че именно националните съдилища в отделните държави-членки са натоварени с функцията на общо компетентен съд по решаването на споровете, свързани с прилагане на общностното право към отношения, страна по които са частни лица. От особено значение е тази тяхна роля що се отнася до защитата правата, които частните лица черпят от правото на Общността, както и що се отнася до случаите, в които по силата на общностното право се установяват определени задължения или ограничения за частноправните субекти[1].

2. При осъществяване на тази своя функция, националните съдилища следва също така да следят за съобразността на нормите и актовете, приети или извършени по вътрешноправен ред с нормите на правния ред на Общността. В случай на констатирано противоречие на норми на вътрешното право на съответната държава-членка с норми на правото на ЕО, по силата на принципа на върховенството (примата) на нормите на общностното право над нормите на вътрешното право[2], националният съд е длъжен да остави без приложение нормите на вътрешното право, които нарушават правото на Общността. В случай, че към съответната хипотеза е относима норма на общностното право, която се характеризира с директен ефект, съдът е длъжен също така да приложи нормата към конкретно отношение и да извлече предвидените в нея правни последици. По особено систематичен начин задълженията на националния съд по прилагане на общностното право са изведени в решението на СЕО по делото Simmenthal[3].

3. Във връзка с конкретно отнесени до него случаи, СЕО определя също така, че националните съдилища са длъжни да гарантират примата на правото на общностна над национални актове и норми в рамките на упражняването на своята обща компетентност, без да е необходимо да бъде предвиден специален ред на установяване на противоречието (например от върховната съдебна инстанция или от конституционната юрисдикция), както и без да е необходимо да се изчаква отмяна на съответната национална норма[4].

4. Нещо повече - съдът е определил също така, че е несъвместима с изискванията, присъщи на същността на общностното право, всяка норма на един национален правен ред или всяка законодателна, административна или съдебна практика, която има за последица да ограничи ефективността на общностното право, като не остави на компетентния да прилага това право съд, властта да направи към самия момент на прилагането всичко необходимо, за да отстрани националните правни норми, които създават евентуална пречка, дори временна, за пълното и ефективно прилагане на общностните норми.

5. На тази основа СЕО категорично се произнася също така, че национален съд, който разглежда правен спор, свързан с прилагането на общностното право, може не само да остави без приложение норми на националното право, които прецени, че противоречат на правото на Общността, но да спре прилагането на национален акт, норма, в това число закон, в случай че поради съмнения относно прилагането на правото на Общността, реши да постави преюдициален въпрос до Съда на Европейските общности[5].

6. Може да бъде обобщено, в съответствие с формула, която самият СЕО извежда:

„…националният съд, натоварен да прилага в рамките на своята компетентност разпоредбите на общностното право, има задължението да осигури пълното действие на тези норми, като отстрани в случаи на необходимост, по силата на своята собствена власт, всяка противоречаща разпоредба на националното законодателство, дори приета по-късно, без да иска или чака предварителната отмяна на тази норма по законодателен или какъвто и да е друг, предвиден от вътрешното право път.”[6]
***

[1] СЕО, 10.07 1980, Ariete, дело 811/79, сб. 2545; СЕО, 10.07.1980, Mireco, дело 826/79,сб. 2559.
[2] СЕО, 15.07.1964, Costa/ENEL, дело 6/64, сб. 1141.
[3] СЕО, 9.03.1978, Simmenthal, дело 106/77, сб. 629.
[4] СЕО, решение по делото Simmenthal и СЕО, 24.03.1988, Комисията/Италия, дело 104/86, сб. 1799)
[5] СЕО, 19.06.1990, Factortame I, С-213/89, сб. І-2433.
[6] СЕО, решение по делото Simmenthal, т. 24.