РАЗВИТИЕТО НА ПРОЦЕСА НА ЕВРОПЕЙСКА ИНТЕГРАЦИЯ И ИЗГРАЖДАНЕТО НА ОБЩО НАКАЗАТЕЛНОПРАВНО ПРОСТРАНСТВО В ЕВРОПА

Правото на европейската интеграция и наказателното право са два клона на правото, които традиционно се считат за значително отдалечени един от друг. Симбиозата между наказателното право, тясно свързано с националния суверенитет и класическата организация на държавата и правото на Европейските общности, правопорядък на наднационално обединение от нов тип, определено не е сред изначално предвидените измерения на европейския проект. Въпреки това в хода на своето развитие, европейската интеграция прогресивно навлиза в сферата на наказателното право и води до необходимостта от изграждането на европейско ниво на наказателноправна уредба, както и до нуждата от уреждане на определени наказателнопроцесуални въпроси на нивото на Общността . 

I. ВЪЗНИКВАНЕ И РАЗВИТИЕ НА ОБЩО ЕВРОПЕЙСКО НАКАЗАТЕЛНОПРАВНО ПРОСТРАНСТВО

Въпросът как развитието на процеса на европейска интеграция води до възникването и еволюцията на европейското наказателноправно пространство, и под какви форми спецификата на европейската конструкция се отразява в различните особености на това пространство, несъмнено е интересен обект на анализ. Той предполага на първо място да бъде проследена връзката между задълбочаването на интеграционния процес и възникването на Европа на наказателното право. Втората основна линия на анализ следва да осветли особеностите на правната рамка и инструментариум на европейското наказателноправно пространство, тяхното влияние върху неговото настоящо състояние, зависимостта между тези особености и специфичните моменти в процеса на европейска интеграция, както и перспективите за развитие на Европа на наказателното право. 

1. Общо въздействие на правото на ЕО върху наказателното и наказателнопроцесуалното право 

В този контекст, още в началният етап на развитие на европейската интеграция, когато европейското ниво не разполага с каквито и да е правомощия да интервенира в областта на наказателното право и процес, общностният правен ред, чрез специфичните механизми на своето функциониране, поставя определени рамки на суверенитета на държавите членки в наказателно-правната материя. С оглед примата на общностното право, държавите членки биват обвързани занапред да не приемат наказателноправни или процесуалноправни разпоредби, които биха били несъвместими с общностното право, или ако такива разпоредби съществуват, да ги изменят или отменят, за да осигурят ефективното прилагане на правните норми на европейската интеграция.Това е т.нар. „негативен ефект” на общностното право над наказателното и наказателнопроцесуалното право на държавите членки (от т.нар. негативни задължения на държавите членки в интеграционния процес). В същото време се разгръща и т.нар. „позитивен ефект” на правото на Европейските общности над областта на наказателното право. В изпълнение на своите задължения към Общността, държавите-членки следва да предприемат необходимите правни мерки съобразно своя вътрешен правен ред, за да гарантират прилагането на правото на европейските общности. Това предполага в определени случаи и използването на инструментите на наказателното право, за да се санкционират нарушенията на нормите на общностното право. Така по същество правото на европейските общности се проява като фактор на непряка хармонизация в сферата на наказателното право.  

Със задълбочаването на интеграционната конструкция, въпросът за необходимостта от сътрудничеството в областта на наказателното право и процес постепенно изкристализира в дневния ред на Европейските общности. Първите опити за уреждането на обща рамка на работа в това направление, свързани с предложенията на Франция от 1976 и 1981 година , не срещат достатъчна подкрепа и в резултат на това, биват създадени множество временни форми на междуправителствено сътрудничество. През втората половина на 80-те години се очертава нуждата от „компенсиращи мерки” в наказателно-правната сфера, свързани с усилията да бъде ускорено изграждането на Общия пазар и да бъде гарантирано пълното упражняване на основните свободи, върху които почива интеграционния процес. Съществуването на известни различия между държавите членки относно обхвата на свободата на движение на хора, води няколко от тях до създаването на една специфична рамка на междуправителствено сътрудничество чрез т.нар. Шенгенски договори. Шенгенската система съдържа и разпоредби, свързани със сътрудничеството в наказателно-правната сфера. Тези разпоредби могат да бъдат разглеждани като подготвителен етап за създаването на официална обща рамка на работа в наказателноправната област на европейско ниво, извършено с Договора от Маастрихт през 1991 г. 

2. Създаване и развитие на Третия стълб 

Навлизането на процеса на европейска интеграция във фазата на икономически и валутен съюз, както и процесът на глобализация, и протичащите мащабни промени в системата на международни отношения, очертават необходимите условия за създаването на официална обща европейска рамка на наказателноправната материя. Така Договорът за Европейския съюз централизира в единна структура дейностите на европейско ниво, свързани с проблеми на наказателното право и процес. Занапред те биват включени като основен елемент на Третия стълб на ЕС – Сътрудничеството в областта на правосъдието и вътрешните работи, организиран в съответствие с модела на междуправителствено сътрудничество като един от методите на развитие на европейския проект. През 1997 година, Договорът от Амстердам ревизира разпоредбите, уреждащи Третия стълб, с цел да позволи повече ефективност и по-добри резултати в дейностите в наказателноправната сфера и определя развитието на Съюза като „пространство на свобода, сигурност и правосъдие” като самостоятелна цел на интеграционния процес. В тази линия на политика, Европейският съвет в Тампере провъзгласява взаимното признаване в наказателноправната сфера като „крайъгълен камък” на развитието на общото европейско наказателноправно пространство. Това е и пътят на едно значително отдалечаване на взаимодействието в сферата на наказателното право и процес в ЕС от класическия модел на междуправителствено сътрудничество, развит в рамките на Съвета на Европа. Въведени са и определени елементи на комюнотаризация, но общата европейска рамка продължава да бъде издържана в логиката на междуправителствения метод, като националния суверенитет остава определяща граница, гарантирана от гласуването с единодушие, като основно правило в процеса на вземане на решения. В този контекст са създадени и първите същински общи европейски органи, чиято основна дейност е свързана с наказателноправната сфера – Европейската полицейска служба (Европол) и Европейската служба за съдебно сътрудничество (Евроюст), уредени в първичното право на ЕС с договора от Амстердам и Договора от Ница. 

3. Признаване на общностната компетентност в областта на наказателното и наказателнопроцесуалното право

В общ план обаче развитието на европейското наказателноправно пространство остава ориентирано около логиката на подобряване на взаимодействието между националните наказателноправни системи, около създаването на европейско ниво на един механизъм на ефективна връзка между наказателното правораздаване на отделните държави членки. Същевременно задълбочаването на интеграционния процес поставя въпроса за необходимостта от уредба на европейско ниво на определени проблеми, свързани с наказателноправната материя, също както и за нуждата от развитие на наказателно разследване и обвинение на нивото на Общността. Първият източник на тази необходимост е свързан със защитата на финансовите интереси на Европейските общности. В търсене на по-ефективни решения за защита на общностните ресурси, са реализирани множество изследвания и анализи, най-значимият резултат от които е т.нар. Corpus juris, съдържащ предложения за наказателноправна защита финансовите интереси на Европейските общности. Централен елемент в този проект е консолидирането на европейското наказателноправно пространство около развитието на един специфичен механизъм за борба срещу злоупотребите с общностните ресурси и създаването на европейска прокуратура. Corpus juris по своята същност е едно амбициозно предложение за развитие на уникално по своя характер специално европейско наказателно право и процес, фокусирани върху посегателствата срещу финансовите интереси на Европейския съюз и транснационалната организирана престъпност. Този проект поставя и основата на дебата относно необходимостта от създаване на европейска прокуратура, преминал през няколко фази с предложението на Европейската комисия по време на срещата на върха в Ница през 2000 година, със Зелената книга на Комисията през 2001 година и с Европейския конвент през 2002-2003 година. Въпреки просъществуването на централния елемент на проекта за прокуратура на Европейския съюз, свързан със структурата на европейското обвинение, в развитието на предлаганите решения по проблематиката може да се наблюдава прогресивното обедняване на същностното съдържание на проекта и постепенното му свеждане до самата номинална възможност за създаване на такъв орган. 

Другият основен източник на утвърждаване на концепцията на уреждане определени отношения, свързани с наказателното право на нивото на Общността, произтича от нуждата да бъде гарантирано ефективното прилагане на общностното законодателство в определени ключови сектори за интеграционния процес. С оглед липсата на изрична формулировка в първичното право на Европейските общности, която да предвижда хармонизиране на европейско ниво на инкриминирането на определени нарушения или на санкциите в подобни случаи, дълго време доминира мнението, че Общностното право не може да непосредствено да обвърза държавите- членки със задължението да санкционират нарушенията на общностния правен ред чрез средствата на наказателното право. Освен това неведнъж в своята практика Съдът на европейските общности (СЕО) изрично подчертава, че на Общността не е предоставена обща компетентност в наказателноправната материя. През 2005 година обаче, СЕО постанови едно решение , което променя осезаемо парадигмата на съотношение между правото на Европейските общности и наказателното право, тъй като това решение признава властта на Общността да задължава пряко държавите членки да използват инструментариума на наказателното право, за да гарантират ефективното прилагане на общностното законодателство. Това решение все още е обект на различен прочит що се отнася до неговия обхват и до интензитета на нормативно действие на Общността, но без съмнение то ще има сериозни последствия за развитието на европейското наказателноправно пространство. 

За да се оцени важността на визираното решение на СЕО, следва да се има предвид, че то идва в момент, когато ЕС по същество е изправен пред провала на Европейската конституция и пред невъзможността да бъдат приведени в действие новите решения за Европа на наказателното право, които Конституцията съдържа. В нея са включени редица нововъведения, които трябваше да позволят преодоляването на слабостите на действащия модел на европейското наказателноправно пространство. Конституцията предвижда обща промяна на структурата на Съюза и обединяването на трите стълба на интеграция в единна общностна интеграционна рамка, в която наказателноправната проблематика няма да бъде повече регулирана като общо правило въз основа на междуправителствения метод, а чрез общностния метод, въпреки някои формули на изключение, като т.нар. „клауза-спирачка” . Конституцията предвижда също правото Общността да налага хармонизация на диспозицията и наказателноправните санкции в определени случаи, свързани с прилагането на европейското законодателство в области на общностна политика, които са били обект на хармонизация на правната уредба на европейско ниво. Освен това правните актове, чрез които институциите на Общността следва да упражняват занапред своите компетенции в наказателноправната материя, ще бъдат подчинени на общия режим на актовете на общностното право. Европейската конституция реализира значителен напредък и по отношение демократизирането на европейското накзателноправно пространство, чрез разширяване правомощията на Европейския парламент в нормотворческия процес и чрез засилване контрола от страна на СЕО. Конституционният договор предоставя също необходимата основа в първичното право за създаването на европейска прокуратура и изграждането на европейско ниво на разследване и обвинение. Предвидените от Европейската конституция решения целят да отговорят на обективните нужди на европейското наказателноправно пространство и може да се заключи, че в значителна степен те са на висотата на тази цел. Въпреки това, различията във вижданията за същността, измеренията и перспективите на европейския проект, които съществуват между държавите членки, имат за резултат в някои случаи определени полу-стъпки и крехки компромиси, които могат значително да затруднят развитието на Европа на наказателното право. В други случаи, те не са позволили да бъдат уредени необходимите решения и по-този начин са довели до недостатъци, които могат да поставят под въпрос ефективността на новата уредба след евентуалното й влизане в сила. 


ІІ. ИНСТИТУЦИОННА СТРУКТУРА НА ЕВРОПЕЙСКОТО НАКАЗАТЕЛНОПРАВНО ПРОСТРАНСТВО


Що се отнася до правната уредба на европейското наказателноправно пространство, може да се констатира, че след 15 години еволюция, архитектурата и инструментариумът на Третия стълб се характеризират с множество слабости. Стълбовата структура е свързана със значителни затруднения в избора на правна основа на мерките в наказателноправната проблематика. Тя в основата и на една тенденция на раздробяване действията в областта на наказателното право и процес. Механизмът на вземане на решения се проявява като фактор на ограничаване на амбициите и като източник на дефицит на демократична легитимност. Правните актове, използвани в Третия стълб, както и моделът на тяхното прилагане водят до намаляване на ефективността в европейското наказателноправно пространство.


1. Специализирани органи в наказателноправната материя 

 Сред актьорите на европейското наказателноправно пространство особено значение без съмнение имат Европол и Евроюст, които са първите европейски органи, на които са възложени специфични задачи в областта на наказателното и наказателнопроцесуалното право. Резултат на необходимостта от общоевропейско действие в разглежданата проблематика, Европол и най-вече Евроюст отразяват ясно липсата на обща визия за развитието на Европа на наказателното право. Въпреки стремежът към автономност и самостоятелно действие, двете структури остават близо до модела на междуправителствено сътрудничество и основната част от тяхната дейност е ориентирана към подобряване на връзките между системите на наказателно правораздаване на държавите членки. Това не позволява да бъде даден ефективен отговор на нуждата от реакция на европейско ниво на транснационалната организирана престъпност и прави още по-актуален въпроса за създаването на европейски орган на разследване и обвинение.  
 
 Друг актьор на европейското наказателноправно пространство е Съдът на европейските общности. Държан дълго време настрани от наказателноправноправната проблематика, СЕО навлиза реално в тази област след Договора от Амстердам, макар че правомощията му са ограничени в сравнение с Първия стълб. Въпреки това, още с първите решения, постановени във връзка с новите му правомощия, Съдът реализира важен принос за развитие на Европа на наказателното право .

2. Взаимно признаване на актовете в наказателното правораздаване

  Сред инструментариума на европейското наказателноправно пространство понастоящем определящо значение има механизмът на взаимното признаване в наказателноправната сфера, свързан с принципа на взаимното доверие и Европейската заповед за арест, като първа конкретна реализация на този нов подход. Други съществени форми на принципа на взаимно признаване следва да бъдат механизмът за взаимно признаване в събирането на доказателства в наказателния процес, както и за взаимно признаване на присъдите, постановени по наказателни дела. Това са основните елементи на една нова формула за развитие на Европа на наказателното право, която е ориентирана към изграждането на обща връзка между наказателноправните системи на отделните държави членки. По смисъла на тази формула всяка страна в ЕС следва да приравни съдебните актове, постановени в наказателното правораздаване на останалите държави членки, на актовете, постановени от нейната собствена съдебна система. Моделът на взаимното признаване предполага непосредственото прилагане на тези актове, без какъвто и да е контрол върху тяхното съдържание, без каквато и да е процедура на приемане в държавата по изпълнение. 

  Пълноценното разгръщане на взаимното признаване в наказателноправната област обаче зависи от две съществени предпоставки: достатъчно високо ниво на сближаване на наказателното законодателство и постигането на взаимно доверие между държавите членки относно ефективността и демократичността на наказателното правораздаване във всяка от тях. В този контекст въпросът до каква степен тези предпоставки са налице съвсем не е без значение. 

 Достатъчно красноречив пример в това отношение е механизмът на Европейската заповед за арест. Въпреки неоспоримите постижения, които реализира Европейската заповед за арест, свързани с изграждането на пряка обща връзка във функционирането на съдебните органи на държавите членки, ограничаване на бариерите, произтичащи от националния суверенитет, развитието на една нова специфична формула на европейска териториалност, частичната отмяна на правилото на двойното инкриминиране, нейната реализация показва също така, че са налице слабости и пропуски в процеса на хармонизация на наказателното законодателство. Оттук и значението на въпроса какъв модел и логика следва да има хармонизирането на наказателноправната уредба на държавите членки на ЕС, в отговора на който прозират различните разбирания за развитието на европейското наказателноправно пространство.  

3. Създаване на европейска прокуратура 

На последно място, в анализа на инструментариума на европейското наказателноправно пространство се налага изводът, че създаването на европейска прокуратура може да бъде ключ към рационализацията на Европа на наказателното право. От една страна, чрез подобряване и синхронизиране връзките и отношенията между вече съществуващите на европейско ниво актьори в разглежданата проблематика. От друга, чрез намирането на точна и балансирана формула на отношения между националното и общностното ниво на европейското наказателноправно пространство. Следва да се подчертае обаче, че този ефект на рационализация не може да бъде постигнат, ако изграждането на европейска прокуратура не изразява една ясна и взаимосвързани визия за целите, измеренията и развитието на Европа на наказателното право. 

                                                                                         ***

В заключение, следва да се обобщи, че възникването и еволюцията на европейското наказателноправно пространство е естествен резултат от задълбочаването на интеграционния процес в Европейските общности и Европейския съюз. То приема своите специфични форми като последица от сблъсъка на две различни разбирания за неговото развитие. Конкретните реализации на европейското наказателноправно пространство са функция от една страна на условията, определени от европейската интеграция, на определени обективни нужди, свързани с изграждането на общия пазар, защитата на интересите на Общността и ефективното противодействие на транснационалата организирана престъпност. От друга, те са резултат на възможните решения, които много често са свързани в по-голяма степен със задръжките и колебанията на едни или други държави-членки, отколкото с рационалната логика за решенията на проблемите, които следва да бъдат преодолени. Така европейското наказателноправно пространство има своите официално признати и уредени измерения, насочени към подобряване на взаимодействието между наказателното правораздаване на отделните държави членки. То има обаче и своите измерения в дълг, отразяващи необходимостта от общо действие в наказателноправната област на европейско ниво, за да бъде гарантирано развитието на интеграционния процес в определени ключови сектори. Налице е една ситуация на противоречие, която има своите корени в разминаването на възгледите за развитие на европейската конструкция като цяло. Затова намирането на формула на съчетаване между тези две измерения без съмнение е трудно, но повече от наложително, с оглед просъществуването на деликатния баланс между свобода, сигурност и правосъдие, върху който почива европейското общество. 

Намирането на тази формула е от определящо значение и за успешното развитие на европейската интеграция като цяло, защото подкрепата за европейския проект е пряко зависима от гарантирането на сигурност в Европа, от ефективното противодействие на престъпността и от осигуряването на необходимите условия за свободно и пълноценно упражняване правата на гражданите. 

Задължения на националния съд по прилагане на общностното право

1. В своята практика СЕО категорично утвърждава правилото, че националните съдилища имат задължението да гарантират зачитането на общностното право в рамките на отнесените до тях случаи и на делата, свързани с общностното право, по които се произнасят. СЕО многократно посочва, че именно националните съдилища в отделните държави-членки са натоварени с функцията на общо компетентен съд по решаването на споровете, свързани с прилагане на общностното право към отношения, страна по които са частни лица. От особено значение е тази тяхна роля що се отнася до защитата правата, които частните лица черпят от правото на Общността, както и що се отнася до случаите, в които по силата на общностното право се установяват определени задължения или ограничения за частноправните субекти[1].

2. При осъществяване на тази своя функция, националните съдилища следва също така да следят за съобразността на нормите и актовете, приети или извършени по вътрешноправен ред с нормите на правния ред на Общността. В случай на констатирано противоречие на норми на вътрешното право на съответната държава-членка с норми на правото на ЕО, по силата на принципа на върховенството (примата) на нормите на общностното право над нормите на вътрешното право[2], националният съд е длъжен да остави без приложение нормите на вътрешното право, които нарушават правото на Общността. В случай, че към съответната хипотеза е относима норма на общностното право, която се характеризира с директен ефект, съдът е длъжен също така да приложи нормата към конкретно отношение и да извлече предвидените в нея правни последици. По особено систематичен начин задълженията на националния съд по прилагане на общностното право са изведени в решението на СЕО по делото Simmenthal[3].

3. Във връзка с конкретно отнесени до него случаи, СЕО определя също така, че националните съдилища са длъжни да гарантират примата на правото на общностна над национални актове и норми в рамките на упражняването на своята обща компетентност, без да е необходимо да бъде предвиден специален ред на установяване на противоречието (например от върховната съдебна инстанция или от конституционната юрисдикция), както и без да е необходимо да се изчаква отмяна на съответната национална норма[4].

4. Нещо повече - съдът е определил също така, че е несъвместима с изискванията, присъщи на същността на общностното право, всяка норма на един национален правен ред или всяка законодателна, административна или съдебна практика, която има за последица да ограничи ефективността на общностното право, като не остави на компетентния да прилага това право съд, властта да направи към самия момент на прилагането всичко необходимо, за да отстрани националните правни норми, които създават евентуална пречка, дори временна, за пълното и ефективно прилагане на общностните норми.

5. На тази основа СЕО категорично се произнася също така, че национален съд, който разглежда правен спор, свързан с прилагането на общностното право, може не само да остави без приложение норми на националното право, които прецени, че противоречат на правото на Общността, но да спре прилагането на национален акт, норма, в това число закон, в случай че поради съмнения относно прилагането на правото на Общността, реши да постави преюдициален въпрос до Съда на Европейските общности[5].

6. Може да бъде обобщено, в съответствие с формула, която самият СЕО извежда:

„…националният съд, натоварен да прилага в рамките на своята компетентност разпоредбите на общностното право, има задължението да осигури пълното действие на тези норми, като отстрани в случаи на необходимост, по силата на своята собствена власт, всяка противоречаща разпоредба на националното законодателство, дори приета по-късно, без да иска или чака предварителната отмяна на тази норма по законодателен или какъвто и да е друг, предвиден от вътрешното право път.”[6]

***

[1] СЕО, 10.07 1980, Ariete, дело 811/79, сб. 2545; СЕО, 10.07.1980, Mireco, дело 826/79,сб. 2559.
[2] СЕО, 15.07.1964, Costa/ENEL, дело 6/64, сб. 1141.
[3] СЕО, 9.03.1978, Simmenthal, дело 106/77, сб. 629.
[4] СЕО, решение по делото Simmenthal и СЕО, 24.03.1988, Комисията/Италия, дело 104/86, сб. 1799)
[5] СЕО, 19.06.1990, Factortame I, С-213/89, сб. І-2433.
[6] СЕО, решение по делото Simmenthal, т. 24.

БЪЛГАРИЯ, ЕВРОПА И ПРАВАТА НА ЧОВЕКА

В контекста на събитията от последната седмица, отново се сетих за един особено сериозен проблем, които много пъти съм си мислил, че ние в България имаме. Проблемът с това, как разбираме основните права на човека, доколко те са ефективно зачитани в ежедневието на българското общество, във функционирането на българската правна система, какви са ефективните гаранции за тяхното спазване, какви са санкциите в случаите, когато над тях се извършват посегателства.

І. Демокрация и права на човека

Начинът, по който в България се отнасяме към основните права на човека от доста време насам, ме кара да имам усещането, че някак възприемаме този основоположен елемент на демократичния правен ред като някакъв изкуствена, абстрактна, отвлечена декларация, която няма отношение към нашия реален живот, към отделните текущи правни отношения, които имаме в нашито ежедневие. Като че ли след като веднъж сме прогласили един кръг от добре звучащи правни текстове с приемането на Конституцията през 1991 г. и сме се присъединили към ЕКЗПЧ ние някак сме приключили темата със защитата на основните човешки права. Приели сме по презумпция, че оттам нататък те се зачитат в достатъчна степен поради простия факт на прогласяването им в Конституцията и на присъединяването ни към Конвенцията.

Подобно разбиране или липса на разбиране за основните човешки права обаче, показва дълбоко непознаване на същността и основните характеристики на основните права на човека като част от правната система на една демократична държава. Защото в една същинска демокрация, правата на човека не са просто поза или моментна декларация, а основоположен елемент на законността, за зачитането на които органите на публичната властта и особено съдебните органи следят постоянно.

В тази връзка, следва да се има предвид, че именно в едни от най-старите съвременни демокрации, свързани със самото възникване и утвърждаване на концепцията за основните човешки права, каквито са Франция, САЩ или Великобритания, в които уредбата на човешките права, действията за тяхното утвърждаване и ефективно зачитане има вече повече от два века история, зачитането на основните права остава и до днес един от приоритетните и най-важни въпроси н на обществения и на юридическия дебат.

Не трябва да се забравя също, че защитата на основните човешки права, моделът на правовата държава, с които те са свързани, стои в основата на европейското обединение. Чл. 6, 7 и 49 от ДЕС изрично извеждат зачитането на основните права като условие и консубстанциален елемент на принадлежността към Съюза. Предвиден е специален ред на политически и съдебен контрол относно тяхното зачитане от институциите на Съюза и от държавите-членки. В трайната съдебна практика на Съда на Европейските общности (върховният съдебен орган на ЕС), зачитането на основните права е издигнато и ревностно отстоявано като основен принцип на правото на ЕС. В редица случаи актове на общностните институции биват обявявани за недействителни именно въз основа на нарушаването на едно или друго основно човешко право.

ІІ. България и правата на човека

На този фон как изглежда българската реалност? Показателен е фактът, че България е един от „отличниците” по дела за нарушаване на основни човешки права на глава от населението пред Европейския съд по правата на човека. Сериозни критики идват и от страна на Европейската комисия. Проблемите в системата на вътрешни работи и правосъдие, високата степен на корупция, системното неразкриване на тежки престъпления и особено на показни умишлени убийства, говори за засягането на едно от основните права на всеки човек, което както правото на ЕС, така и ЕКЗПЧ, а и нашата Конституция гарантират – правото на справедлив съдебен процес и ефективни правни средства на защита.

Особено притеснение будят все по-често повтарящите се случаи на физическо насилие и засягане основните права на защита, които се упражняват над граждани от страна на органи на МВР. Подобна практика свидетелства за сериозен спад в нивото на защита на основните права и за появата на опасни симптоми на ерозия на правовата държава у нас. В тази връзка не могат да бъдат подминати също действията по следене на електронните комуникации и използването на интернет, незаконосъобразното използване на специални разузнавателни средства, както и случаите на несързмерно физическо въздействие от страна на органите на реда при различни граждански форми на протест.

Специален акцент следва да бъде поставен на случаят от 14 януари 2008 г., когато в резултат на неверен сигнал за взривно устройство, без да положи фактически каквито и да е усилия да убеди гражданите да се изтеглят от предполагаемо опасната зона, органите на полицията разгониха с груба сила демонстриращите граждани, упражниха физическо насилие над лица, които не са засегнали по какъвто и да е начин обществения ред , задържаха и изправиха пред съд по бързата процедура за дребно хулиганство много от тях. Това основателно постави въпроса, дали полицейската операция не беше осъществена с цел сплашване на гражданите, които участват или имат намерение да участват в протести и дали не представлява посегателство над основни права като правото на свобода на изразяването на мнение, свобода на събранията и манифестациите и др.

Много въпросителни стоят същи по отношение на смъртния случай в 4 РПУ в София на 14-15 януари 2008 г. Дадените към настоящия момент от страна на полицията обяснения са крайно неубедителни. Независимо дали Методи Маринов е бил участник в протестите или задържан по подозрения в извършване на престъпно деяние, настъпилата смърт в полицейския участък е сериозен проблем. Особено предвид на категоричните показания на други лица, които са се намирали по същото време в IV РПУ, че човекът многократно е молел да му бъде оказана медицинска помощ, а никой от полицейските служители не е обърнал внимание. В тази връзка, фактът че МВР размахва декларация, в която лицето заявява, че има здравословни проблеми, но се отказва от медицинска помощ, ни най-малко не може да има за последица освобождаване на съответните длъжностни лица от отговорност за случилото се. Напротив, това е утежняващо отговорността обстоятелство.

Само няколко дни след смъртта на Методи Маринов в IV РПУ, станаха обществено достояние още два случая, които поставят остро въпроса за това какви практики прилага МВР при задържането и разпита на лица и как те се вписват в императивната необходимост именно органите реда, повече от всички други в една демократична държава, да зачитат основните човешки права във всички свои действия. Императив, без който е цинично да се говори за зачитане на основните човешки права, за правова държава и европейска демокрация изобщо.

За какво става въпрос?

При операция на специални части на МВР в сряда 21 януари 2009 г., почива при неизяснени обстоятелства 29 годишният Пламен Куцаров. Според съобщението на МВР, той е бил задържан в сряда по обед по досъдебно производство за участие в група за отвличане. С него са проведени „оперативни беседи” и със съгласието на заподозрения той е подложен на полиграфско изследване (детектор на лъжата). След приключване на „беседите” в Института по психология на МВР, в колата по пътя към бившата ГДБОП обаче на Пламен Куцаров му става лошо, след което задържаният умира. В опит да обосноват естествения характер на настъпилата смърт, органите на реда разпространиха информация, че лицето било „признало, че употребява наркотици”. По-късно същия ден в столичния р-н „Люлин” е застрелян 44-годишния Йордан Цонков. Според изнесена в медиите информация, която фактически се потвърждава от Прокуратурата, между двата случая има определена връзка. Твърди се, че и двете лица са информатори на МВР и са свързани с провеждано разследване по случай на отвличане, жертвата на което, все още е в неизвестност. Оттам публично беше поставен и въпросът, дали смъртта на двамата е случайна и как тя се отнася към един от най-големите проблеми на МВР – връзките със структури на организираната престъпност?

Също тази седмица стана известен инцидентът с чешкия гражданин Никола Молчан, арестуван на 8 януари 2009 г. от полицаи от СДВР по подозрение в убийство. Самият арест е извършен по начин, чиято законосъобразност трудно може да бъде защитена. Непосредствено след задържането на Молчан, според информация изнесена от него и адвоката му, той е подложен на жесток побой в продължение на около пет часа. Насилието е упражнено от голям брой служители на МВР, някои от които с качулки, при извършване на издевателствата на смени. Молчан е ритан, удрян със стол, третиран с електрошок в областта на гениталиите, кръста и седалището, душен с чувал, заливан с вода. Въпреки настояванията на чешкия гражданин, защитник е допуснат до среща с него едва на следващия ден, независимо, че уведомен от приятелката на задържания за ареста, той се явява в СДВР два часа по-късно. Служителите на МВР отговарят на адвоката, че задържаният не е в сградата, докато междувременно вътре го инквизират вече втори час. Органите на реда правят също всичко възможно, за да отложат максимално във времето осъществяването на преглед от лекар. Медицинска експертиза е направена по нареждане на Съда едва четири дни по-късно. Независимо от това, резултатите от експертизата потвърждават упражняването на насилие, в това число е вероятното използване на електрошокови уреди.

* * *

Без да навлизаме в други области от работата на публичната власт, без да се поставя въпросът за това доколко е гарантирана свободата на информация в България, съществуват ли ефективни гаранции за зачитане правото на неприкосновенност на личния живот, дори само тези три примера от последните две седмици са достатъчно солиден аргумент, за да се замислим сериозно, какви са всъщност гаранциите за зачитане на основните човешки права у нас, какви тенденции характеризират развитието на правовата държава в България? Да бъде предизвикан открит обществен дебат по тези въпроси и да бъдат предприети резултатни действия от страна на органите на правосъдието по тези и други подобни случаи, е от жизнено значение за утвърждаването на България като общество на свобода и сигурност, както и за това България да има своето достойно място в Обединена Европа. В противен случай, рискуваме отново да бъдем подложени на тежки критики отвън, а вероятно при евентуалното задълбочаване на визираните проблеми и на определени санкционни мерки. Тогава може би, отново ще търсим врага с външен билет, докато относителността в прилагането на закона става все по-голяма, а пълонценната защита на правата на частните лица - все по-имагинерна.

Снимка: Аудиовизуална служба на Европейската комисия

Комисарят по правосъдие и вътрешни работи в България

Жак Баро, Заместник-председател на Европейската комисия, отговарящ за правосъдието, свободата и сигурността участва днес в конференция на тема "България в Европейския съюз: две години по-късно и пътят напред", организирана от Представителството на ЕК в България, Институт "Отворено Общество" – София, Център за либерални стратегии и Конфедерацията на работодателите и индустриалците в България.

В изказването си пред форума Жак Баро подчерта, че българската съдебна система произвежда много малко действителни резултати. Той отчете, че у нас малко дела отиват до своя край, постоянно се отлагат съдебни процеси, няма степенуване на престъпленията, което пречи да се установят приоритетите.

Въпреки някои конкретни реформи, според него, такива са нужни в Наказателно-процесуалния кодекс и Наказателния кодекс, който е остарял. "Трябва да се произнасят твърди присъди срещу престъпниците. Да се осъждат както корумпиращите, така и корумпираните. Трябват видими и осезаеми промени".

По думите на Баро е необходимо да има пълна независимост и отговорност на съдебната система, прозрачност и ефективност на следствието и съда. Той отбеляза, че отправя своите критики като приятел на България, но помоли и българската страна да му помогне с аргументи, които да позволяват да е неин защитник.

Комисарят каза още, че има хора, които искат да заложат на България, заради отличната й геостратегическа позиция, но се колебаят заради проблеми, свързани с корупцията и организираната престъпност.

Баро изнесе също информация, че в Европейската комисия пристигат много жалби на български граждани, фирми и предприятия, които се отнасят за корупция или за изкривено правораздаване. Той припомни, че в доклада на "Прозрачност без граници" за 2008 г. България е на 72-ро място, докато европейски страни като Дания и Финландия заемат челните позиции.

"Организираната престъпност ще пречи на България, докато не бъде изкоренена. Растежът е немислим, ако не бъде овладяна. Има нужда от политическата воля на управляващите, на гражданите и икономическите среди. Всеки един гражданин на това общество трябва да заклеймява престъпността. Смятам, че този резултат е постижим за България, ако всички българи го искат" каза Жак Баро.

(По материали от медиите)

Снимка: Интернет страница на Европейската комисия

Проф. Жан-Пол Жаке в Софийския университет

Проф. Жан-Пол Жаке, един от най-авторитетните специалисти в областта на правото на Европейския съюз, дългогодишен ръководител в правната служба на Съвета на министрите на ЕС, за трета поредна година изнася лекции в рамките на френско-българската магистърска програма по право на ЕС в Юридическия факултет на СУ.

Проф. Жаке е автор на може би най-ценния от гледна точка на практическите нужди на обучението по право на ЕС френски учебник в тази материя и дългогодишен преподавател в Университета „Роберт Шуман” в Страсбург, Брюкселския свободен университет, Колежа на Европа в Брюж, Университетите в Барселона, Мадрид, Лисабон, Сантиаго де Чили, Католическия университет в Льовен и др.

В петък, 16 януари, проф. Жаке ще изнесе лекция в Аулата на Софийския университет, посветена на измененията, които внася в институционалната система на ЕС Лисабонският договор. Доколкото съм имал възможността да го слушам, а по-късно и честта да работя с него, мога да кажа, че е изключително интересно и ценно да видиш как функционират европейските институции и как се развива интеграционният процес от юридическа гледна точка именно през погледа на проф. Жаке.

Франция постигна солидни резултати, много въпросителни пред Чешката република

Специфичен елемент в институционалната система на европейската интеграция е т.нар. Председателство на Съюза, което всъщност е Председателство на Съвета на министрите и Европейския съвет. По сега действащата редакция на Учредителните договори, то се осъщестсвява на равнопосавен ротационен принципи от всички държави-членки, за срок от шест месеца.

Да се смята, че Председателството има символичен характер е погрешно. То е важен механизъм в организацията на работа на Съвета, който независимо от всички промени в институционлната система, остава най-властово натоварената структура в нея. То е ангажирано с определяне приоритетите на Съвета през съответния етап, с определяне на основните въпроси в дневния ред на неговите заседания, с водеща роля в постигането на компромис при вземане на решения, особено по въпроси от проблемен характер, с представителството на ЕС в областта на външната политика и сигурността.

Осъществяването на Председателството на Съюза е тежка политическа и институционална задача, която изисква сериозна подготовка и капацитет от съответната държава. По оценка на специалисти от администрацията на Съвета, през съответния период от време по същество основна част от администрацията на държавата-членка е ангажирана с работата по Председателството, а нейните собствени национални ангажименти са оставени на втори план. Старите държави-членки добре знаят, че осъществяването на силно и резултатно председателство на ЕС изисква сериозна предварителна подготовка.

Държава-основоположник на интеграционния процес, дълбоко съпричастна в неговото задълбочаване и успех, Франция очаквано беше на висотата на летвата, която Председателството представлява. Ново политическо ръководство на странта в лицето на Никола Саркози, не пропусна да се възползва от възможността да покаже мащаб, решимост и динамизъм на европейската и международната сцена. Нещо повече, Франция успя да реагира в движение съвсем адекватно на няколко ключови събития, които празбъркаха приоритетите, които предварително си беше начертала – ирландското „не” на Лисабонския договор, разразяването на световната финансова криза, руско-грузинския конфликт.

Без да нализаме в задълбочен анализ на това, което френското Председателство постигна, си заслужава да се напомнят няколко неща:

• Намерена беше светлина в тунела и що се отнася до изхода от институционалната криза. Постигнатата формула на компромис между Ирландия и останалите европейски партньори несъмнено е доста заплетена и може да бъде критикувана що се отнася до нейнате непосредствени правни измерения, що се отнася до това каква перспектива тя носи за развитието институционалната система на Съюза. Несъмнено обаче е налице реален шанс за преодоляване на институционалния тупик, в които се намира европейското обединение от юни насам.
• Обща е оценката за сериозния напредък, постигнат по време на френското председателство в очертаване на ефективни мерки на европейско ниво за борбата с климатичните промени.
• Без да са намерени чудотворни решения, Франция, подпомогната от Великобритания, стимулира бърза реакция в Европа на задълбочаващата се финансова и икономическа криза и допринесе за ориенитрането на Съюза към някои общи мерки, които да ограничат нейния ефект на Стария континент.
• Макар да са значително по-скромни като конретен резултат, не могат да не бъдат оценени положително и имиграционният пакт, лансиран от Франция и Испания, който предвижда задълбочаване на общите европейски мерки в областтан на имиграцията и предоставянето на убежище и Евросредиземномрския съюз, откриващ нова перпспектива за сътрудничество със страните от Южното Средиземноморие.
• Въпреки наличието на някои недоволства сред Балтийските държави и Полша, вероятно най-значимото постижение на Франция през изминалите шест месеца беше ролята, която ЕС изигра в руско-грузинската криза. Преобладаващата част от межуднародните анализатори са категорични, че за първи път от много време насам Европа зае ключова роля в момент с огромно геополитческо значение, като намесата й имаше определящ характер за изхода от кризисната ситуация. Саркози от една страна предотврати руската инвазия в Грузия, от друга – постигна действие от страна на ЕС, като не допусна разминаващите се позиции на някои държави-членки да парализират реакцията му. Нещо повече, благодарение на енергичните и решителни действия на френското председателство, ЕС показа, че моделът на диалог и дипломатически средства може да дава реални резултати

В заключение, френското председателство и лично Саркози успя да покаже, че европейската система може да бъде ефективна, когато има воля и решимост за действие, когато „големите политици” не се страхуват да поемат рискове, да излизат извън клишетата на традиционната игра и когато следват един прост принцип – че винаги и на всеки проблем трябва да се търси конкретно решение, дори малко, дори незначително на пръв поглед, но което позволява да се тръгне напред. Франция доказа, че слуховете за кончината на европейския проект са силно пресилени и че неговото развитие оттук нататък е възможно, при наличие на динамично лидерство. Френското председателство направи още по-ясна и една друга необходимост на европейското обединение – нуждата от изчистена и убедителна обща политическа визия, каквато действащата институционална система не позволя да се формира.

Сега на ход е чешкото председателство. Дълго време „отличник” в реформите сред бившите социалистически страни от централна и източна Европа, от няколко години насам Чешката република започна да играе роля на черна овца в европейското семейство. Президентът Вацлав Клаус е отявлен евроскептик, чиято позиция и действия на момент не могат да бъдат определени по друг начин, освен като политически опростенчество. Вътрешно политическата ситуация в Чешката република е сложна, правителството виси на един глас в Парламента, Чехия е единствената страна освен Ирландия, която все още не ратифицирала Лисабонския договор, а премиерът Тополанек обвърза ратификацяита на новата редакция на интеграционните договори с тази на споразумението за разполагане на части от Американския противоракетен щит в странта, с което преобладаващта част от общественото мнение не е сългасно. На този фон чешкото председателсво има да решава доста сложни задачи – то трябва да води реакцията по две вече избухнали международни кризи – израелският удар срещу Газа и руско-украинския газов конфликт, то трябва да финализира ратификацията на Лисабонския договор и намирането на конретна правна форма на новия ирландски компромис, да стартира процеса по формиране на новия състав на Европейската комисия. Дали Чехия ще покаже, че и новите членове от Източна Европа могат до водят Съюза напред или ще даде допълнителни основания на злите езици в Западна Европа, според които новите източни партньори се интересува единствено от материалните облагаи, с които е свързано членството в ЕС, предстои да видим. Засега можем да се надяваме, че доказаната прогресивност, прагматизъм и дипломатичност на чехите, ще допринесат да решат успешно трудното уравнение, пред което са изправени.

Словакия се присъединява към Еврото

Словакия стана 16 държава-членка на ЕС, която приема Еврото като своя парична единица. Наред с Австрия, Белгия, Германия, Гърция, Ирландия, Испания, Италия, Кипър, Люксембург, Малта, Холандия, Словения, Португалия, Финландия и Франция, тя вече е част от Еврозоната. Общата европейска парична единица се използва още във Ватикана, Монако и Сан Марино, които са лицензирани да издават Евро монети, без да са членове на Евросистемата. Освен това Андора, Черна гора и Косово също използват Еврото като разплащателно средство.

Над 100 000 души отбелязаха тържествено събитието снощи в центъра на Братислава. Подобно на Словения, Малта и Кипър, които се присъединиха към Еврото през 2007 г., Словакия предвиди 15 дневен съкратен период на общa циркулация на двете валути. Така на 16 януари 2009 г. словашката крона ще излезе окончателно от обръщение.

По повод на разразилия се наскоро дебат относно „едностранното” присъединяване на България към Еврото (революционна идея на министъра на икономиката Петър Димитров), следва да се подчертае, че за присъединяване към системата на Еврото е необходимо освен собствената воля на една държава-членка, тя да е изпълнила и предвидените в правото на ЕС критерии, като това бъде установено по съответния ред от компетентните институции и органи на Съюза.

Kритериите за присъединяване, определени в Договора за създаване на Европейската общност и Протокола относно критериите за конвергенция към него, са пет:

• Ценова стабилност – в съответната държава-членка трябва да е налице устойчивост на цените и средният размер на инфлацията за период от една година преди осъществяването на прегледа на резултатите да не превишава с повече от 1,5 % този, който съществува в трите държави-членки, имащи най-добри резултати в ценовата стабилност;
• Годишен бюджетен дефицит – съотношението между бюджетния дефицит и брутния вътрешен продукт (БВП) да не надвишава 3 % от БВП, освен ако съотношението е намалявало значително и постоянно и е достигнало до равнище, което се доближава до 3 % или надвишаването е извънредно и временно, като съотношението остава близко до тази стойност;
• Държавен дълг – съотношението между държавния дълг и БВП не трябва да надвишава 60% от БВП, освен ако съотношението е достатъчно намаляващо и се движи към референтната стойност със задоволителен темп;
• Стабилност на обменния курс – необходимо е също държавата-членка е спазвала нормалните граници на отклонение, предвидени в Механизма на обменните курсове от Европейската парична система, без да са били налице силни отклонения най-малко през последните две години преди прегледа на резултатите. В частност всяка държава-членка не трябва да е осъществявала през същия период девалвация на централния курс на своята валута, спрямо валутата на която и да е друга държава-членка, по собствена инициатива;
• Дългосрочен лихвен процент – за период от една година преди осъществяването на прегледа на резултатите, държавата-членка трябва да е имала среден размер на лихвения процент по дългосрочните кредити, който не превишава с повече от два процента средната стойност за трите държави-членки, имащи най-добри резултати в областта на ценовата стабилност.

По предварителни прогнози, България трябваше да се присъедини към Еврозоната през 2010 година. В крайна сметка обаче, това няма да бъде възможно предвид Доклада за конвергенцията за 2008 г. на Европейската комисия, тъй като България не отговаря на два от общо петте критерия за въвеждане на еврото. Проблем за нас представляват инфлацията и обменният курс на националната валута. В доклада се посочва, че средната инфлация за 2007 година е била 9.4%, което е доста над препоръчителната стойност от 3.2 %. В документа се посочва също, че през 2003-та година инфлацията е била 2.3% и е достигнала до 7.6% през 2006 и 2007 година. Предвид на още по-неблагоприятните реалности за 2009 – годишна инфлация от над 12 %, перспективата за присъединяването ни към Еврозоната става още по-неясна.

Снимка: Аудиовизуална служба на Европейската комисия